Община
Елин Пелин

Йордан Йосифов е млад човек от град Елин Пелин, който тази година постигна една своя отдавнашна мечта – превърна се в „Ком-Еминеец“ – титла, която с гордост носят малцината, успели да преминат най-дългия маркиран пешеходен туристически маршрут в България от връх Ком до нос Емине от 600 км, без да се качат дори и за няколко метра на превозно средство.

Как реши да се включиш в прехода?

Това е моя цел, моя мечта от много време. По планините се запалих от леля ми. Като дете много обичах конете и във времето, прекарвано на село, не исках да се отделя от тях. Спомням си как, когато бях около 9 годишен, леля почти насила ме откъсна от любимите коне и ме заведе на преход в Пирин. Оттогава планината е моята голяма любов. А за „Ком – Емине“ си мечтая от времето преди казармата. Все имаше обаче нещо, което не позволяваше да се включа – дали пари, дали време, дали невъзможност да получа по-дълъг отпуск от работата си. Това лято така се стекоха нещата, че да се случи това събитие, което отдавна планувам.

Разкажи ни накратко за него – колко време продължи, каква беше групата, как протече...

Тази година преходът беше от 7 до 29 август. Тръгнахме 15 човека – момчета, момичета, имаше даже хора на възраст към 55-60 години. Не се познавах с никого. Имаше две млади момичета, които не живеят в България – едната в Австрия, другата в Холандия, но те също бяха в групата, заради желанието си да опознаят планината. Преходите са по 12-13, дори и 14 часа. Най-важните неща са удобните обувки и възможно най-леката раница. Този маршрут е предизвикателство – заради факта, че трябва да го преодолееш с нови, непознати за теб хора, заради изпитанието на силите. Като цяло е едно изключително приключение.

Стара планина е може би най-опасната планина в България, макар че от тази гледна точка е подценявана, тъй като е по-ниска от Рила и Пирин. В нея обаче времето се променя изключително бързо, а маршрутите са по-дълги и трябва да си подготвен. По пътя се натъквахме на много паметни плочи на загинали в планината.

От 15-те човека, които тръгнахме от връх Ком, до Емине стигнахме едва петима. Останалите хора отпаднаха на различни етапи от маршрута – било поради физически дискомфорт (травми, умора, неудобни обувки), било че не издържаха психически. През тези три седмици единствените населени места, през които се минава, са Лъкатник и едва на 18-ия ден – Котел. Не е лесно, но е уникално. Накрая, при влизането в морето, се чувстваш като в сън. И трябва време, докато осъзнаеш, че това невероятно приключение е приключило, че си успял!

Кое беше най-трудно за теб?

Най-труден ми беше преходът от Върбишки до Ришки проход. Изведнъж, малко след 17-ия километър, усетих рязка болка в лявото Ахилесово сухожилие. Бяхме на средата на маршрута за деня. Напред имаше още 18 км. Нямаше друг изход – въпреки болката, трябваше да ги извървя.

А кой е най-ценният за теб момент от прехода?

Трудно ми е да определя един конкретен момент. За мен всеки момент беше хубав. Бях щастлив там. С особена наслада си спомням деня на почивка, прекаран на Момина поляна в Централен Балкан. Ценно беше и отношението между хората. В групата си помагахме, изчаквахме се, подкрепяхме се, насърчавахме се, когато е нужно. Направи ми и много силно впечатление факта, че във всяка хижа, в която спирахме, ни посрещаха с голямо уважение и ни изпращаха с усмивка.

Промени ли те с нещо участието в прехода? Какво научи за самия себе си?

От малък ходя по планините и имам претенциите да съм планинар. След този преход обаче, като че ли станах по-отговорен – и към хората в планината, и към самата нея. Сега подхождам с още по-голямо уважение и страхопочитание към планината. За себе си затвърдих убеждението, че там се чувствам истински щастлив. И в същото време изпълнен със съзнанието, че природата е нещо много силно, много велико. Там усещаш, че си прашинка. И всеки ден ставаш с усмивка.

Би ли го направил пак?

Няколко дни непосредствено след прехода сигурно бих отговорил отрицателно на този въпрос. Но сега, след вече два месеца дистанция, съм категоричен – стига да имам време и възможност, бих направил пак този маршрут. Защото всяка една крачка си струваше.

За какво мечтаеш сега?

С хората, с който правихме прехода, запазихме връзка. Направихме си група във Facebook, пишем, споделяме идеи. Сега мечтаем или по-точно казано – планираме, следващото лято да минем по маршрута Е4: Витоша – Рила – Пирин – Славянка и къпане в Бяло море. Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му, така че защо не да обикаляме скоро из планините в Латинска Америка...

Така завършва разговорът ми с Данчо, а той, въпреки октомврийския хлад, отново стяга раницата – този път за Рила. Защото, както една негова позната скоро забелязала – „в очите му са само планини и върхове“.

Интервюто подготви: Светлана Тодорова